* * *

Сред турските села с джамии, минарета,

нелепи за Земята на древни Богове –

трепти потаен лъч: орфически поети

с духа си озаряват далечни векове.

Покров загадъчен лежи над скални ниши

и каменни слънца негаснещо горят.

Планински върхове над селищата нищи

в очакване на верни приятели мълчат.

В дълбоки пещери, в светилища прикрити

езически олтари искрят вълшебно пак.

Кръжат в небето птици – душите на дедите

една до друга редом – на цар и на селяк.

От векове стихът се ражда от молитва,

събрала във едно земя и висина.

Поетът всъщност жрец е, учен и спасител,

наравно с боговете, той носи светлина.

Със словото си той държи духа свободен,

оковите ломи, разкрива светове.

Душата ми в нощта из храмовете броди,

уместни за Земята на древни Богове.