ЧЕРНОТО ЕЗЕРО
Езеро Черно, отколешно езеро,
близо до него е скупчено селото.
Улички тънки пълзят край къщята,
в центъра – църква с очи в небесата.
Много селца са наоколо скрити.
Някакъв граф им владеел земите.
Графското племе, в чужбина преселено,
няма и спомен за Черното езеро.
Тука в селцето, под дървена стряха,
с дядо щастливи години живяхме.
Беше старик на преклонни години.
Казваше: “Малко е дадено, сине!
Още години бих карал, защото
с времето свикнах напълно с живота.”
Аз пък в училище служех на Клио.
Всичко в началото бе дотегливо.
После с децата така се сближих,
с тях и тъги, и надежди делих.
Тук любовта ме докосна с крило.
“Чудо голямо! Това ли било!” –
някой ще каже, а аз: “Да, така си е:
чудо е чувството – истинско щастие!”
Чудна любов, но не беше взаимна.
Огънят в стихове нежни премина.
Много вода оттогава изтече.
Дядо в кръга на светците е вече.
Аз пък под градските стрехи в съня си
селото с Черното езеро търся.