ОРФИЧЕСКО

Нощта изтлява.

Трепкащи – звездите

не златни, вече сребърни блестят.

Над облаците раснат планините

и към небето страстно се стремят.

Земята в изнемога сладка чезне,

тревога в пещерата се гнезди:

тъй както в ножница,

там слънчев лъч ще влезне

и в миг животът ще се възроди.

Мига съдбовен чакаме и ние,

притихнали сред пещерния скров.

Пред нас – избраните – ще се разкрие

загадката на вечната любов.

Ще си припомним тайнствата столетни,

предците си ще споменем с добро:

все същото е слънцето в небето,

все същото – небесното сребро…