*  *  *

Помръкват светлите огледала

на локвите, от вятъра набрани.

В дъха му – лъх на ледена мъгла.

И вечерите идват все по-рано.

Дърветата – тежко им и горко –

в небето търсят своя бог дървесен.

А то като невиждащо око

докрай изпълнено е с неизвестност.

Потънало е всичко в сивота,

угаснала – на багрите играта!

Изпраща някой свише есента,

за да живее в нас копнеж за светлината.