КИБЕЛА

     (ЛУННАТА БОГИНЯ)

На скалистия връх няма огън свещен,

само вятър прашинките нищи.

На скалистия връх в зазорилия ден

сякаш знак от нощта – пепелище.

Тайнствен лик на червена скала –

древна кръв тази твърд е поела.

Щом нощта над земята разпери крила

на скалата застава Кибела.

От небето в огнището падат искри

и възкръснал за празника пламък

в оживелите хладни зеници гори

и огрява студения камък.

Оживява дъбравата сънена в миг,

звук на флейта вълшебна долита.

Но внезапно ужасен разнася се вик

и от страх трепва даже гранита.

Вдън дъбравата тъмна гърми барабан

и куретите в оргия шумна,

голи, в кърви от лудия танц,

виком славят богинята лунна.

Свобода възцаряват звездите в нощта

и Кибела излиза на ската.

С впряг от лъвове втурва се тя

да обходи до края земята.

Под висока корона и с нимб от звезди

по селения стихнали скита.

Зверове и дървета, и тъмни води

са подвластни на лунния скиптър.

Идва утрото ново. Скалистият връх

пак потъва във дрямката своя.

И дъбрава без звук, и огнище без дъх,

и Кибела отдъхва в покоя.